Нагорнокарабахски проблем

Република Нагорни Карабах (РНК) се формира в процеса на разпадане на СССР на основата на включената в държавната структура на СССР национално-държавна формация Нагорнокарабахска автономна област (НКАО) и населения с арменци Шахумянски район.
Независимостта на РНК е провъзгласена на 2 септември 1991 г. в съответствие с основополагащите норми на международното право.

Исторически преглед

Планински Карабах (арменското му наименование е Арцах) се намира в североизточната част на Арменското плато и от древни времена е една от арменските области, чиято североизточна граница според всички най-стари източници е река Кура. Природно-климатичните условия на тази планинска земя са обусловени от нейното благоприятно географско положение. В състава на древната арменска държава Урарту (VІІІ-V в. пр. Хр.) Арцах се споменава под името Уртехе-Уртехини. В трудовете на Страбон, Плиний Старши, Клавдий Птолемей, Плутарх, Дион Касий и други автори се отбелязва, че река Кура е границата между Армения и Агвания (Кавказка Албания, най-старата съседна кавказка държава - конгломерат от планински народи, които нямат общо с днешните албанци на Балканите).

След поделянето на Армения между Византия и Персия (378 г.) територията на Източното Закавказие, вкл. и Арцах преминава към Персия, което обаче не оказва влияние върху етническите граници на региона чак до късното средновековие. Десният бряг на Кура ведно с Арцах (Карабах) остава населен с арменци. Едва в средата на ХVІІІ в. през северните граници на Карабах започват да проникват чергарски турски племена, като с това се поставя началото на вековни войни с арменските княжески родове.

Княжествата в Планински Карабах, управлявани по наследство от феодални владетели (мелици), успяват да запазят фактическа автономия, като при това разполагат със собствени благороднически или друг тип военни формирования. Принудени векове наред да се противопоставят не само на нападенията на армиите на Османската империя, на чергарските племена и на отрядите на многобройните и често вражески настроени съседни ханове, а и на набезите на войските на самите персийски шахове, князете на Арцах се стремят да се освободят от владичеството на иноверците. За осъществяването на тази цел през ХVІІ-ХVІІІ в. карабахските мелици кореспондират с руските царе, включително и с императорите Петър І и Павел І.

През 1805 г. историческата територия на Арцах, наречена формално „Карабахско ханство” ведно с редица обширни територии от Източното Закавказие преминава във „вечно владение” на Руската империя, което по-късно бива скрепено с подписаните между Русия и Персия Гюлистански договор (1813 г.) и Туркменчайски договор (1828 г.).

Арцах през ХХ век

Започва период на мирен живот, който продължава до 1917 г. След разпадането на Руската империя в новия процес на формиране на държави в Кавказ през 1918-1920 г. Планински Карабах се превръща в сцена на жестоката война, възникнала между възстановилата своята независимост Република Армения и формираната в условията на турската интервенция новосъздадена Азербайджанска демократична република. От момента на своето създаване последната предявява претенции към значителни арменски територии в Закавказието.
Възползвайки се от възникналата в резултат от световната война и разпада на Руската империя смутна ситуация и като продължение на геноцида на арменците от 1915 г. в Турция, през 1918-1920 г. редовните турски войски и азербайджанските военни подразделения унищожават стотици арменски села, организират кланета на арменци в Баку и Гянджа. Тези формирования срещат сериозен въоръжен отпор само в Планински Карабах, въпреки че на 23 март 1920 г. столицата на този регион Шуши е опожарена и разграбена, а арменското население унищожено.

Тъкмо тогава международната общност преценява, че е нужно да се намеси в конфликта, който придобива все по-трагичен характер. На 1 декември 1920 г. V Комитет на Лигата на нациите (Обществото на народите, ОН), като взема предвид доклада на ІІІ подкомитет, териториалните претенции на Азербайджан и масовите кланета на арменци, единодушно се обявява против приемането на Азербайджанската демократична република в Лигата на нациите. Тогава Лигата на нациите признава Планински Карабах за спорна територия до окончателното решаване на конфликта. С това се съгласяват всички участници в него, включително и Азербайджан. Така, през 1918-1920 г., в периода на създаване на Азербайджанската демократична република нейният суверенитет не се простира над Планински Карабах (както не се простира и над Нахиджеван).

Установяването на съветска власт в Закавказието се съпровожда от налагането на нова политическа система. През 1920 г., след провъзгласяването на Съветски Азербайджан, по силата на договора между Съветска Русия и Република Армения, руските войски временно завземат Планински Карабах до мирното решаване на конфликта.

Веднага след установяването на съветска власт в Армения обаче Ревкомът на Азербайджан (Революционен комитет – главен ръководен орган на болшевишката власт по онова време) признава с декларация „спорните територии” Планински Карабах, Зангезур и Нахиджеван за неотделима част от Армения. В момента, когато се декларира отказът от териториални претенции към Планински Карабах, Зангезур и Нахиджеван, тези територии не влизат в състава на Съветски Азербайджан.

Въз основа на декларацията на Съветски Азербайджан за отказ от претенции към „спорните територии” и на спогодба между правителствата на Армения и Азербайджан през юни 1921 г. Армения обявява Планински Карабах за неотделима своя част. Текстът на приетия от правителството на Армения декрет е публикуван както в арменския, така и в азербайджанския печат („Бакински работник” – орган на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджан, 22 юни 1921 г.). По този начин се осъществява фактическото присъединяване на Планински Карабах към Армения, което по смисъла на международното право е последният, отнасящ се до Планински Карабах, законов акт по време на комунистическия строй в Закавказието.

Актът на присъединяване е приветстван както от международната общност, така и от Русия, което е записано в резолюция на Асамблеята на Лигата на нациите (18.12.1920 г.), в адресиран до страните от Лигата на нациите меморандум на генералния секретар на Лигата и в годишния доклад на Народния комисариат по външните работи на РСФСР за 1920-1921 г. пред ХІ сесия на Съветите (върховен орган на властта по онова време).

Скоро обаче в контекста на политиката на подпомагане на „световната комунистическа революция”, в която на Турция се отрежда ролята на „факлоносец на революцията на Изток”, болшевишкото ръководство на Русия променя своето отношение към етнически близкия до Турция Азербайджан и към въпроса за „спорните територии”, включително и към Планински Карабах.

По инструкция от Москва ръководството на Азербайджан подновява разговора за своите претенции към Нагорни Карабах. Като пренебрегва решението на Лигата на нациите и отказва провеждането на всенародно допитване (плебисцит) като демократичен механизъм за определяне на границите между Армения и Азербайджан, през 1921 г. под прекия натиск на Сталин, в противоречие с акта на присъединяване и като допуска редица протоколни нарушения, Кавказкото бюро на РКП (б) приема решение за насилственото отделяне на Планински Карабах от Армения с условие, че на тези арменски територии ще се създаде национална автономия с широки пълномощия в рамките на Азербайджанската ССР.

Азербайджан протака по всякакъв начин изпълнението на изискването за даване на автономия на Планински Карабах. Но в резултат на дългогодишната въоръжена борба на хората от Карабах и по настояване на РКП (б) през 1923 г. една малка част от тази територия получава статут на автономна област, което всъщност е една от конституционните форми на национална държавна формация в държавната структура на СССР. Нещо повече – Планински Карабах, очевидно с една по-далечна цел, е разделен на части. В едната му част се създава автономия, а другата се разчленява и придава към различни административни области на Съветски Азербайджан. Това се прави така, че да се неутрализира физическата и географската връзка между Армения и арменската автономия.

Така значителен дял от признатите за „спорни” от Лигата на нациите територии се придава директно по насилствен начин към Азербайджан, а голяма част от Планински Карабах (Гюлистан, Келбаджар, Карахат /Дашкестан/, Лачин, Шамхор и др.) остава извън границите на автономната област.

По този начин карабахският проблем не се решава, а се замразява за 70 години, въпреки че арменското мнозинство в Нагорни Карабах многократно се обръща с писма и петиции към централната власт в Москва, настоявайки да се анулира противоконституционното и незаконно решение от 1921 г. и да се обсъди възможността за прехвърляне на Планински Карабах в състава на Армения. Борбата на арменците от Армения и Планински Карабах за извеждане на областта от състава на Азербайджанската ССР не стихва дори в годините на сталинските репресии, когато съществува реална опасност от изселване на целия арменски народ от родината му (по примера на подложени на репресии други нации).

Борба за съществуване на Арцах

1988 е година на поврат в историята на Планински Карабах. Народът на Арцах издига глас в защита на своите права и на своята свобода. Следвайки всички действащи правни норми и, като ползва изключително само демократични форми на волеизявление, арменското население на Планински Карабах поставя искане за присъединяване към Армения. Тези събития се оказват преломни на само за хората от Арцах, те фактически предопределят по-нататъшната съдба на целия арменски народ. На 20 февруари 1988 г. извънредна сесия на Съвета на народните депутати на Нагорнокарабахската автономна област приема решение, в което се съдържа искане за излизане състава на Азербайджан, адресирано до Върховния съвет на Азербайджан, искане за присъединяване към Армения, адресирано до Върховния съвет на Армения, и искане, адресирано до Върховния съвет на СССР, за удовлетворяване на споменатите по-горе искания, основано на правните норми и съществуващите прецеденти при решаването на подобни спорове в СССР.

Всеки опит обаче за решаване на спора по цивилизован начин е последван от вълна на насилие, масово и всеобхватно потъпкване на правата на арменското население, погазване на демокрацията, икономическа блокада. На стотици километри от НКАО в азербайджанските градове Сумгаит, Баку, Кировабад, Шамхор, а по-късно и в цял Азербайджан се организират кланета и масови убийства на арменци, стотици хора са убити и ранени. Близо 450 хиляди арменци от Нагорни Карабах и Азербайджан се превръщат в бежанци.

На 2 септември 1991 г. съвместната сесия на Съвета на народните депутати на Нагорни Карабах и на Шахумянския районен съвет провъзгласява създаването на Република Нагорни Карабах в границите на бившата НКАО и Шахумянския район. Приема се Декларация за независимостта на Република Нагорни Карабах. По тази начин е осъществено едно право, залегнало в действащото тогава законодателство и, по-специално – в съветския „Закон за реда за решаване на въпросите, свързани с излизането на съюзна република от състава на СССР” от 3 април 1990 г., който предоставя на националните автономии правото да решават самостоятелно своя държавно-правен статут в случай на излизане на съюзна република от състава на СССР. По същото време (ноември 1991 г.) противно на всички правни норми Върховният съвет на Азербайджан приема Закон за разформироване на НКАО, който е квалифициран от Конституционния съд на СССР като противоречащ на Конституцията на СССР акт.

На 10 декември 1991 г., само няколко дни преди официалното разпадане на Съветския съюз, в Планински Карабах се провежда референдум, на който внушителното мнозинство на населението се обявява за пълна независимост от Азербайджан. В последвалите парламентарни избори е избран Парламент на Република Нагорни Карабах, който съставя първото правителство. Правителството на независимата Република Нагорни Карабах пристъпва към изпълнението на своите задължения в условия на пълна блокада и последваща военна агресия от страна на Азербайджан.

Възползвайки се от оръжието и боеприпасите на разположената на нейна територия Четвърта армия на Въоръжените сили на СССР, Азербайджан предприема широкомащабни военни действия срещу Планински Карабах. Както е известно, тази война продължава с променлив успех от есента на 1991 г. до май 1994 г. Има моменти, в които 60 процента от територията на Планински Карабах са окупирани, а столицата Степанакерт и други населени места са подложени на почти непрекъснат артилерийски огън и въздушни бомбардировки.

През май 1992 г. силите за самоотбрана на РНК успяват да освободят град Шуши и да „отворят” коридор в района на град Лачин, като по този начин създават възможност за съединяване на териториите на Република Нагорни Карабах и Армения и частично преодоляване на дългогодишната блокада на РНК.

През юни-юли 1992 г. азербайджанската армия завзема целия Шахумянски район на РНК, голяма част от Мартакертския район и части от районите Мартуни, Аскеран и Хадрут.

През август 1992 г. Конгресът на САЩ приема резолюция, с която осъжда действията на Азербайджан и на правителствено ниво забранява оказването на икономическа помощ на тази държава от страна на САЩ.

Животът в Нагорни Карабах протича изцяло в руслото на военните действия. Целта е да се противостои на агресията на Азербайджан. На 14 август 1992 г. се създава Държавен комитет за отбрана на Република Нагорни Карабах, а отделните отряди за самоотбрана се преобразуват и на принципите на строгата дисциплина и единоначалието съставят Армията за отбрана на Нагорни Карабах.

Армията за отбрана на Нагорни Карабах съумява да освободи завзетите от Азербайджан в по-ранен период територии на РНК, като в хода на военните действия се превземат и превърнатите в огневи линии редица погранични азербайджански райони. Именно чрез създаването на тази зона на сигурност са премахнати възможностите за поставяне на мирното население под непосредствена заплаха.

На 5 май 1994 г. с посредничеството на Русия, Киргизия и Междупарламентарната асамблея на страните от ОНД в киргизката столица Бишкек Азербайджан, Планински Карабах и Армения подписват Бишкекския протокол, въз основа на който на 12 май страните договарят прекратяване на огъня, което е в сила и до днес.

През 1992 г. за уреждането на карабахския конфликт се създава Минската група на ОССЕ, в рамките на която се осъществява преговорен процес, чиято цел е да подготви Минската конференция, призвана да регламентира окончателния статут на Нагорни Карабах.

МВнР РА
Официален сайт

Двойно
гражданство

Електронна
виза

Формуляри
за виза